При баба
Облегнала съм се на стената, до отворената врата на старата просторна кухня, и наблюдавам как баба Жива бърка качамака в очуканата си чугунена тенджера върху старата печка на дърва. Името много й приляга, мисля си, може би в него е тайната на неизчерпаемата й жизненост. Дребничка, но жилава, със стара, нагоряла кърпа е хванала здраво тенджерата с една ръка, а с другата стиска дръжката на голяма дървена лъжица. Докато си тананика народна песен, бърка енергично обратно на часовниковата стрелка сгъстяващата се лека-полека царевична каша. Тихото припяване, равномерното потропване на лъжицата и спираловидните следи, които оставя в гъстата смес, сякаш ме хипнотизират. Имам чувството, че всяко следващо движение на ръката на „баба”, както вече я наричам, размотава по една навивка от пружината, в която съм се превърнала. Освобождава ме от напрежението, породено от усилието да съществувам по този неестествен, натегнат начин, който вече съм възприела за нормален. Усещам как сърцето ми забавя ритъма си, как мислите ми притихват, как целият ми живот сякаш превключва на забавен каданс.
- Чедо, я вземи чайника и ми налей още малко вода, че тая пущина не мога да я оставя за секунда – прекъсва транса ми баба.
Заобикалям я и заставам от другата й страна до печката. С друга стара кърпа хващам за дръжката горещия, пълен с вряла вода чайник и на тънка струя започвам предпазливо да сипвам вода в тенджерата.
- Кажи колко, бабо – притеснявам се да не излея повече, отколкото е нужно.
- Още малко... А така... Айде стига толкоз – напътства ме баба. – Другия път си ти. Нали виждаш колко е лесно – добавя с усмивка.
Има предвид, че следващия път аз ще правя качамака.
- Това бъркане не изморява ли много? – питам.
- Е, изморява малко, ама пък става бързо, нали виждаш... А колко е вкусно... – веднага намира оправдание баба – не знам дали за качамака, дето преди малко го е нарекла „толкоз капризен на бъркане”, или за себе си, че отказва да го прави по лесния, петминутен градски начин с царевичен грис. И сякаш за доказателство, че „става бързо”, в този момент сваля тенджерата от огъня и я слага отстрани на металното корито на мивката.
- А нарочно ли го бъркаш наобратно? – питам пак.
- Как така наобратно? – не разбира баба.
- Ами обратно на посоката на движението на часовниковата стрелка – пояснявам.
- Че тя не се ли движи часовниковата стрелка наобратно? – Въпросът на баба ми звучи провокативно.
Свивам вежди неразбиращо и смутено се почесвам. Баба Жива често ме изненадва с неочакваните си констатации. Понякога не съм сигурна дали се шегува, или е сериозна. Но знам, че е природно интелигентна – праправнучка е на първата учителка в селото и макар самата тя да не се има за много „учена”, баба е умна по един особен, прозорлив начин, който предполага широкоскроено мислене, задълбочено и всеобхватно. Вече съм забелязала, че умее да вижда под повърхността на нещата, да поставя под съмнение общоприети съвременни истини и да проявява различна от тази на модерния човек усетливост за живота. За баба дори и малките неща крият големи тайни. Може би затова веднага я разпознавам като „моя” баба, а явно и тя е видяла в мен онази внучка, която бабите искат да имат. Такава, на която да предадат опита и знанията си за живота.
- Как така наобратно? – Сега аз повтарям нейния въпрос отпреди малко.
- Ами обратно на движението на земята... на целия космос, ако щеш...
Усещам, че смисълът започва да ми се губи. Не и на баба обаче.
- Само бурите и тайфуните се вихрят по часовника – заявява някак небрежно тя факта, който някога в училище сигурно е минал покрай ушите ми, но сега ме връхлита със силата на прозрение.
Пресичам стаята, за да стигна до масата, разположена пред ниските прозорци, с гледка към голямата поляна на двора, свежо зелена от младата трева, вече нацъфтели овошки, каменната чешма под все още голия асмалък и зеленчуковата градинка в дъното, на най-слънчевото място. Подгъвам крак върху седалката на стария дървен стол, покрит с плетена от баба столовка. Пресягам се за тетрадката, която, когато съм тук, винаги държа в „бойна готовност” на перваза, до вечноцъфтящото й, непризнаващо зими розово сакъзче, и започвам да пиша:
Ако се оставиш да те повлече вихрушката на времето, не очаквай друго, освен опустошение. Бегът на стрелките на часовника е в посока, обратна на естествения ритъм на вселената. Времето отдалечава от добрия космически порядък. Води до дисхармония в живота, създава душевен дисонанс.
Поглеждам през прозореца и премигвам, помислила, че халюцинирам, когато виждам баба да върви към къщата по пътечката от каменни плочи. Не съм чула кога е излязла, но по начина, по който е хванала двата края на престилката си, познавам, че идва от градината. Влиза и остава да се суети край мивката - чисти и мие пресен лук, чесън и марули, които е набрала за салата. Иска ми се да я отменя, но ако прекъсна писането сега, „прозрението” ще отлети безследно, както толкова други преди него. Но баба е наясно с това. Разказвала ми е, че е чувала от нейната баба как прапрабаба й, учителката, която пишела стихотворения, понякога се прибирала тичешком от нивата, за да запише стих, изникнал в главата й, докато работи на полето. Затова, когато ме види, че хващам тетрадката и химикала, баба започва да пристъпва на пръсти, за да не ме смущава. Възползвам се от това и продължавам да пиша:
Пред човека няма по-голяма пречка за единение с Бога от времето. Защото, като обръща гръб на Бога, той обръща гръб на вечността и вместо нея приема времето за истинската, единствена реалност и така бива погълнат от него.
Вдигам глава и отново поглеждам през прозореца към китния двор на баба и към ширналите се отвъд поля и ливади, гористите хълмове, заснежените върхове на планината в далечината и не откривам никакви следи от време. Трудно е да се каже коя епоха е – тук сякаш времето не успява да докосне нищо и е почти невъзможно да допуснеш, че на 200 км от тук има друг свят, подвластен на неумолимото тиктакане на часовника, на истерията на срокове и дати, на това „колко е часът”, „какъв ден е”, „коя година”. Има ли изобщо времето някакво значение за това как всъщност живеем? Въпроса отправям към себе си.
Все още с отнесен поглед се обръщам към баба. Решила, че съм приключила, тя бърза да каже нещо, което явно й е хрумнало, докато пиша.
- Ей виж и хорото – накъде се върти? – пита риторично.
В първия момент не схващам за какво говори, все още потънала в мислите си. Следващите думи на баба обаче бързо ме връщат на темата:
- Само това да знаеш, стига ти, за да си направиш сметката в каква посока ще си бъркаш манджите – заключава безапелационно и добавя: – Хайде да вечеряме, докато е още топло.
Отбелязвам в тетрадката си да проверя после за хорото и ставам да подредя масата. През това време баба разтопява в тиган на печката краве масло с червен пипер и залива с него качамака, който е разсипала в две купички. Отгоре натрошава по малко овче сирене, нейно производство. В специфичната му миризма усещам кроткото присъствие на Веска и Янка, двете овчици на баба, долавям звъна на хлопките им на ливадата отвън и уханието на ароматните треви, които безгрижно преживят по цял ден. Разбърквам внимателно съдържанието на моята купичка, загребвам с лъжицата и я приближавам към носа си, за да поема аромата на димящата златиста и лъскава от мазнината каша, а после бавно я поднасям към устата си. Няма начин обаче да консумирам тази храна като префърцунен ценител на гурме кухня. Тази храна не е чревоугодие. Тя е семпла и непретенциозна, а гладът за нея не е физически, а духовен. Тя носи истинския вкус и аромата на простия, но автентичен живот. Затова може да се яде само така – лакомо, но с душата, бавно, на големи хапки и с огромна благодарност за привилегията да я имаш на трапезата си.
Баба знае това, само за мен то е откритие. Сваля престилката, измива ръцете и лицето си, оправя косата си и пристъпва към масата с благоговение, сякаш се приближава към олтар. Прекръства се с лек поклон, прекръства и храната, благославяйки я, и казва молитва:
Ядат бедните и ще се наситят; ще възхвалят Господа, които Го търсят и ще бъдат живи сърцата им вовеки. Амин!
Чак тогава сяда. Лицето й е ведро, като за празненство. След първоначалното смущение бързо ставам съпричастна с този ритуал и постепенно установявам, че присъствието на обредността в живота на старите хора, дори и в малките неща, отваря широко душата за по-големите, прави я възприемчива за живота и света по един различен начин, в който доминира радостта. Възстановява празничното усещане в ежедневието. По-късно записвам в тетрадката си:
Българският фолклор отразява отношението на нашия народ към живеенето като към празник. Цялата обредна наситеност – от обичаите на общността до ежедневните ритуали на отделния човек, разкрива жаждата на българина за празничност. Вкарването на празника в делника преосмисля ежедневието и го превръща от рутина във вълнуващ и мистичен процес, в който сакралното, магическото, жизнерадостното е норма на съществуването. Загубата на празничното усещане превръща деня в сив, безрадостен, мъчителен делник – и това вероятно е една от причините за апатията и негативността на съвременния българин.
Комбинацията от свежи марули с дъх на пресен лук и чесън, леко подкиселени с оцет от сочни ябълки от двора на баба, сладкия аромат на качамака, подправен със запържения в маслото червен пипер, стрит от чушките, висящи на наниз като ярък гирлянд върху грапавата варосана стена, и дръзката миризма на сиренето. Всичко това изпълва тялото ми с блаженство - усещане, което тепърва започвам да опознавам.
Вечеряме в мълчание. Баба никога не говори, докато се храни. Така е възпитана. „Грехота е да се приказва на софрата”, ми казва кротко, когато първия път се опитвам да я заговоря. Отначало се чувствам някак неудобно - тишината на масата ми е непривична, но скоро свиквам с нея и започвам да разбирам смисъла й. Долавям скритата в мълчанието почит - не към храната, а към Твореца, Който я е осигурил. Който е създал този чуден и добър свят и го е оставил на разположение на човека - да се грижи за него и да се ползва от плодовете му. Осъзнавам, че това мълчание не е печално, а тържествено: храната е ежедневното причастие на човека с Бога, начин да поддържа връзката си с Него и да Му благодари.
Когато приключваме с вечерята, баба отново казва молитва:
Благодарим Ти, Боже, че ни насити с Твоите земни блага. Не ни лишавай и от Небесното Си царство. Амин!
Прекръстваме се и чак тогава започваме да раздигаме масата. Баба обаче никога не маха дървената солница. „Лошо е за къщата и за обитателите й, ако на масата няма сол”, спира ме тя, когато първия път посягам да я прибера. „Солта е свята, тя е силна срещу всичко лошо, нищо на тоя свят не става без сол”, обяснява тя. Напомня ми, че при всеки важен повод – когато се кръщава дете, на сватба или при посрещането на скъп гост, винаги се поднасят хляб и сол. Казва ми, че някога в спорове за „земане-даване” и страните, и свидетелите са се клели в хляба и солта „като в Господа” с думите: „Да ме убие тоя хляб и тая сол, ако право не казвам”. Твърди, че със сол може да се излекуват много болести и ми казва най-простите рецепти: при настинка краката се топят в гореща вода и сол, при болка се налага нагрята и увита в кърпа сол на болното място, при инфекция на гърлото или на зъбите устата се жабури със солен разтвор. Припомня ми също приказката за царската дъщеря, която казала на баща си, че го обича повече от солта, а той, обиден от сравнението й, я прогонва от двореца. После обаче, когато му дали да яде безсолни ястия, осъзнал колко дълбока е обичта на щерка му, която всъщност е искала да каже, че го обича повече от живота си. „Защото без сол няма живот”, прави баба финалното заключение.
Аз обаче го приемам резервирано и прекарвам няколко часа в четене и мислене, преди мозъкът ми на съвременен човек, обсебен от нуждата да обяснява всичко по рационален начин, да се увери в истинността на бабините думи и да стигне до практическата и духовната дълбочина на старото вярване. В тетрадката си по този повод записвам:
Всяка клетка в тялото ни съдържа сол, която обаче организмът ни не произвежда. Тоест – трябва да си я набавяме отвън. Човешкото тяло не може да живее и да функционира без солта, която играе ключова роля за предаването на всички сигнали в тялото и мозъка.
Преди хладилниците и фризерите солта е била единственият начин да се съхраняват продуктите – тя унищожава всякакви паразити и вредни бактерии.
В древността са я наричали „бялото злато”, а на римските войници заплащали със сол. „Заслужил си е солта” е поговорка, която изразява оценка за това колко добре някой е свършил работата си. „Вие сте солта на земята. Но ако солта се обезсоли, с какво ще се направи солена? Тя вече не става за нищо, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората” – казва Исус Христос на апостолите, за да подчертае важността на мисията им да съхраняват и предават Божия дух и с това придава духовно измерение на практическата значимост на солта. Тя вече олицетворява и Божието присъствие – на закрила, защита, благослов и благодат. И ако трапезата е олтарът в дома на българина, мястото на солта, която не е просто сол, а олицетворява духа Божий, е именно там.
Вече разбирам защо за баба Жива вещите и действията в ежедневието рядко са еднозначни. Освен практическа страна, те съдържат в себе си и духовна същност и между тези две страни на живота няма ясна граница. Духовното и материалното за баба не са две отделни реалности, а съществуват едновременно. Солта не е само вещество, което придава вкус на ястието, тя е овещественото присъствие на Бога. Такова, което прониква до клетките на материята, като я „осолява” – сиреч освещава я и така изключва всяка възможност битието да бъда профанизирано.
Селска вечеринка
Бързо измивам съдовете, докато баба разбутва жарта и слага едно по-дебело дърво в печката, за да не угасне огънят, докато ни няма. Вече е приготвила вълнените ни жилетки – изплела е нова, специално за мен, за да не ходя „гола” навън. Обличаме се и поемаме към „клуба”, както го наричат в селото – стая в кметството с пейки, столове и маса между тях, където хората се събират веднъж седмично, в петък вечер и по празници, докато времето е още студено за сбирки на открито и се стъмва рано.
Дядо Петко е вече там – винаги идва по-рано от другите, за да напали печката, инсталирана в средата на малкия салон – своеобразно огнище, около което няколко души се събират като разнородно, но обичливо семейство. В компанията спорадично се включват различни хора, но аз вече се чувствам част от „ядрото” на групата: баба Жива, дядо Петко, сестра Серафима, дядо Йордан, баба Неда и англичаните Марк и Лиза.
Последните пристигат почти едновременно с нас. Те са се заселили в селото преди около три години. В началото се чувствам по-чужденка от тях – за разлика от мен, те вече са се вписали напълно и явно се чувстват съвсем на мястото си тук, докато аз все още се колебая дали това може да бъде моето място. Приемат новия си живот безрезервно и непредубедено, с отворени сърца, докато аз съм постоянно нащрек, сякаш очаквам всеки момент да получа доказателство, че не принадлежа към този свят.
Вече ги чувствам близки, но когато ги виждам за пръв път, реагирам с известна враждебност на присъствието им. Не знам дали изпитвам ревност, или се опасявам, че са приносители на западноевропейски манталитет, който с неговите либерални идеи за прогрес, псевдохуманизъм и секуларизирано светоусещане може да зарази и поквари това обиталище на автентичен български дух. Бързо установявам, че в случая опасенията ми са напразни. Те са чувствителни и интелигентни хора - поглъщат с благодарност и възторг всяка хапка от новия си живот и реагират на всичките му прояви с удивлението на възкръснали мъртъвци. Марк и Лиза вече говорят идеално български, включително с диалектните изрази, които понякога местните използват. Случва се обаче да не разберат някоя дума и тогава пада голям смях, докато старците се опитват да им обяснят значението й често с виртуозни театрални етюди. Ако и да го е имало, мелодраматичният английски хуманизъм, изглежда, бързо е отстъпил пред здравомислещия прагматизъм на селския живот, а една от легендарните истории в селото е първата Коледа на Марк, когато изтървал прасето. То се мушнало между краката му и в един момент Марк се оказал на гърба му, яхнал го наобратно, с лице към задните части на животното. Слава богу, екшънът с прасе и англичанин приключил благополучно след намесата на дядо Петко, но нищо не било в състояние да откупи мълчанието на стареца и историята плъзнала из селото по-бързо от севлиевска мъгла.
Марк е музикант. Композира, свири на китара и пее, а една от стаите в старата къща, която той и жена му купили и реставрирали, запазвайки традиционния й български облик, е оборудвана като студио. Изпада във възторг, когато научава, че се занимавам с фолклор. Веднага споделя с мен, че в Англия бил нещо като бард, но сега е обсебен от народната ни музика. Не може да спре да се удивлява на уникалните й неравноделни ритми, но признава, че на него самия все още му е трудно да се отърве от линейната западна ритмика. Според него ритъмът на музиката отразява светоусещане. Разпалено заявява, че българската музикална мисъл, изразена в тези тактове, съдържа дълбока житейска мъдрост. „Прекъсването на този равен такт „едно-иии, две-иии...” – обяснява ми той на перфектен български със симпатичен английски акцент, като за демонстрация тактува с ръка, подпрял лакът на масата – е гениално решение за излизане от монотонността на живота. Всяка дейност от ежедневието – дали косиш, дали ореш, дали плетеш, дори и хляб да месиш, е „едно-иии, две-иии...” – отново тактува той. - Ритъм, който в крайна сметка е хипнотичен, създава инерция и може да доведе до униние и до безразличие към живота. Засвирва обаче „Дайчовото хоро” например и с оригиналния си такт девет осми прекъсва този равен ритъм. Сменя игриво баналния такт четири четвърти и хоп-троп, иху! – вкарва тялото и душата в ритъм без аналог, напълно различен от ритмиката на ежедневието, че и на природата. Този „крив” ритъм съживява интереса към живота. Това се казва „да му намериш цаката” на всичко, което се преживява като прозаично” – заключава той.
Радвам се, че Марк е усетил това, до което и аз съм стигнала като собствено прозрение. Разказвам му за моята техника да се изкарвам от ситуации, в които се чувствам зациклила, като вкарвам в походката си неравноделен ритъм и вместо с нормална стъпка, вървя например с „дайчова”. Идеята много му допада и особено се забавлява да си представя как биха го гледали в Англия, ако започне да се разхожда по улиците, подскачайки по този начин.
Лиза е фотограф и художник, а освен това и запален кулинар. Никога не идва на сбирките с празни ръце. Винаги носи я английски пай, я българска баница. Когато се виждаме за пръв път, ме заговаря веднага и сърдечността й бързо стопява първоначалната ми резервираност. Скоро ставаме близки приятелки и често, когато съм при баба, прекарваме заедно цели часове.
Дядо Петко излъчва ведрата радост и спокойствието на човек, който е в мир със себе си, света и Бога. Изражението му обаче малко подвежда – само гъстите бръчици във външните ъгли на очите му подсказват за зевзека, който се крие зад миловидното му топчесто лице. Самоук музикант е, но свири на гъдулката си като виртуоз. Марк, разбира се, го обожава, от пръв поглед се влюбил в гъдулката и още с пристигането си станал най-покорен ученик на дядо Петко. Двамата винаги носят гъдулките си на сбирките и вече имат доста голям репертоар. Освен познати народни песни и хора, понякога ни изненадват и с изпълнения на оригинални авторски композиции на Марк, като забавните му песни за ракията и за баба Марта.
Дядо Йордан има тежък характер, трезва мисъл и пламенен дух, които крие зад събраните му в една точка под челото гъсти бели вежди. Баба Жива ми е разказвала, че семейството му било заможно, притежавало много земя и добитък. След Девети септември ги обявили за „кулаци”. Конфискували имотите им, затворили ги в околийското управление, били ги и ги измъчвали, защото били „класов враг”. Децата му се изселили в града да търсят препитание и там останали. Сега рядко идвали, колкото да приберат рентата от нивите, които им върнали след падането на режима. Дядо Йордан говори малко, но след неговите думи винаги се възцарява тежко мълчание. Неговият глас е като гласа на съвестта, който винаги намира начин да те жегне, да те накара да осъзнаеш, че като си затваряш очите пред истината, не я правиш по-малко валидна.
Баба Неда е най-стара от всички и много цапната в устата. Бузите й са хлътнали и висят, защото не си слага ченето, понеже, както казва, и то се било разхлопало като дъската й. Поради тази причина, когато говори, фъфли. Въпреки че наскоро е изкрала лек мозъчен удар, не губи чувството си за хумор и често се шегува с това, че вече забравя. Понякога мисълта й секва по средата на изречението, защото не може да си спомни някоя дума. Тогава, като по сигнал, всички едновременно казваме „клизма” и докато се посмеем, тя вече се е сетила. „Паролата” идва от нейния правнук Ваньо, а случката, която баба Неда ни разказва, е следната. Децата й, които също живеят в града, били дошли да я видят, седмица след като се прибрала от болницата. Приказвали си нещо и баба Неда казала: „Аз много обичам...”, обаче изведнъж забравила какво. Тогава малкият Ваньо се навел към нея и й прошепнал в ухото: „Клизма”. „Клизма”, повторила баба Неда на глас, а всички само се спогледали, вероятно решили, че съвсем си е изгубила акъла. „Ще го убия тоя малкия, дето тъй ма изложи”, повтаря всеки път баба Неда.
Сестра Серафима, последната от „ядрото”, е уникален образ. Тя е единствена монахиня и игуменка на метоха, разположен малко над селото. Нисичка и тантуреста е, но много пъргава за килограмите и възрастта си. Има големи изпъкнали сини очи, които сякаш неконтролируемо се движат из орбитите си, често придавайки на лицето й комичен израз. Винаги пристига на скорост със стария си „Москвич”, чието мощно ръмжене отдалеч известява появата й. „Гърми като тръбите Йерихонски”, шегува се дядо Петко. Пак той разказва, че по едно време се появила някаква жена, която искала да стане послушница в манастира, но бързо избягала, защото не могла да издържи на „магариите на Серафима”. Случката, която дядо Петко винаги разказва с не по-малко удоволствие от тази за Марк и прасето, е как сестра Серафима решила да вземе страха на новата послушница. Казала й, че ще се помоли на Господ да даде знак с чудо, ако тя не е дошла в манастира поради вяра, а по друга причина. После отишла до града и купила узрели домати. През нощта станала и ги навързала на един от доматените стръкове в градината на манастира, които по това време таман били нацъфтели. На сутринта жената, като видяла как само за една нощ цветовете са се превърнали в едри червени домати, се разтреперила, паднала на колене и със сълзи на очи започнала да моли сестра Серафима за прошка, като й признала, че се е ядосала на любовника си и затова решила да стане монахиня, та да му отмъсти. Сестра Серафима я успокоила с думите, че неведоми са Божиите пътища за спасението на една душа и я пратила да набере от „чудесните” домати, та двете да си похапнат от тях за опрощение на греховете. Обаче оная като отишла и видяла навързаните домати, много се ядосала, грабнала си чукалата и изчезнала яко дим.
Дядо Петко и сестра Серафима вечно се препират, но незлобливо, с игрива закачка. Всеки техен диалог е своеобразен водевил. Като герои на забавна комедийна сценка от селски театър са, само дето репликите им не са заучени и всеки път има нов сценарий, който всички чакаме с нетърпение.
Когато сега влиза, дядо Петко е запалил цигара и сестра Серафима, след като ни прекръства и благославя от вратата, веднага започва театрално да кашля.
- У бре, Петко, стига си кадил на дявола, бре! Да не искаш да довтаса? – възкликва тя, сгушва глава в раменете си, като да се скрие, и завърта бързо очи наляво и надясно, сякаш очаква наистина да види рогатия да се подава отнякъде.
- Че да довтаса. Ти нали имаш пиратки? – веднага я провокира дядо Петко.
Сестра Серафима е известна с това, че гони дявола с пиратки. „Дяволът” е Гочо циганинът, който, според монахинята, нарочно си пуска козите в градината на манастира й, да опасат всичко: дръвчета, храсти, цветя, билки и подправки, които е насадила. Тя пък го дебне в засада и щом го види, започва да мята по него пиратки с боен вик: „Да са дигне Господ и да се разпръснат враговете Му! Светият Дух да та убий!”.
- Тц. Нямам – отвръща монахинята и някак виновно свежда поглед.
- А, че как така си се оставила без арсенал, мари? – продължава дядо Петко.
- Света Богородичка много ми се кара последния път – въздъхва сестра Серафима, притваря леко клепачи, а лицето й изразява съжаление и разкаяние, за които е трудно да се каже дали са истински или добра актьорска игра.
- Пак ли? – ръчка още дядо Петко.
Срещите на сестра Серафима с Божията майка са пословични. Никой не знае дали се случват наистина, или си ги измисля, но и никой не го е грижа. За жителите на махалата те са се превърнали в своеобразен коректив за живота им и те често се обръщат към монахинята с молба да пита „света Богородичка” какво ще каже за едно или друго тяхно притеснение или двоумение.
- Пак... – отвръща тя съкрушена.
- Ами ще ти се кара, зер, като си такава вагабонтка... И какво ти рече сега? – не спира представлението дядо Петко.
- Рече ми: „Серафимо, няма да гърмиш!” – произнася монахинята с такава физиономия и интонация, че всички избухваме в смях. Дори и дядо Йордан се подсмихва.
В този момент влиза баба Неда – закъсняла е и изпуска представлението. Като чува смеховете ни, пита:
- Изтървах ли нещо?
- Изтърва, я, къде се бавиш? – отвръща й баба Жива.
- Разправях се със сина по телефона. Иска да ми слага кенеф вкъщи. „Сега – вика – си болна, не е добре да ходиш по нощите отвън до нужника. Ако паднеш на двора, там ще си умреш.” Пък аз му викам: „По-добре да си умра на двора, отколкото да си сера у дома.” Ай, да й се и не види цивилизацията! Аз лайно вкъщи не внасям и сопол в джоба не слагам! – пали се баба Неда.
За тоалетната – разбирам какво иска да каже, но за сопола ми трябва малко време, та да се сетя, че баба Неда има предвид културния навик да издухваме носовете си в кърпички и да ги пъхаме в джоб. Сигурно е пропуснала факта, че кърпичките вече са за еднократна употреба. Всички се кискаме, само Марк и Лиза мигат неразбиращо. Културните особености на една нация са най-трудни за схващане. Тъкмо се каня да отида да им обясня, когато прозвучава мощният, дълбок глас на дядо Йордан:
- Права си, Недо! Домът е свещено място! Като черква. Де си видяла кенеф у черква? Да съградиш дом е все едно черква да градиш. Ще изкопаеш първо основите, на изток, дето ще туриш огнището, па после ще поръсиш, ще прикадиш, ще осветиш... Па след това, като го съградиш, ще се качиш горе на покрива и ще се провикнеш, да те чуе цяло село и всички хора да се стекат, да благословят, да те даруват и да ти благопожелаят за дома... И тогава вече ставаш господар. То господар от Господ идва – само дето Онзи господарува в храма, пък стопанинът – у дома. Ама те, днешните, всички са битанки - имат апартаменти с кенефи, ала дом нямат...
Дядо Йордан млъква. Всички останали също мълчат – старите, вероятно потънали в спомени, по-младите – и в частност аз – в самосъжаление. След малко Марк се осмелява да наруши мълчанието и да попита:
- А какво е битанка?
Подозирам отговора, но наострям уши.
- Битанка означава бездомник – пояснява дядо Петко.
Аз също съм битанка, мисля си. Бездомница, която се мести от място на място, без никъде да се чувства у дома си.
Баба Неда обаче прекъсва мислите ми, като използва нарушаването на мълчанието от Марк, за да възстанови разговора отпреди малко.
- И на какво се смеехте, когато дойдох, че не разбрах? – пита тя.
- Богородичка забранила на Серафима да стреля по Гочо с пиратки – отвръща дядо Петко.
- Ми ще й забрани, я! Какво ще правим, ако го утепа? Село без циганин не бива. Нали я знаеш оная приказка? Ако в едно село не може да се завърти барем един циганин, значи работата... ъъъ... – изведнъж баба Неда губи мисълта си.
- Клизма! – провикваме се всички през смях.
- Ами да, направо си е за клизма работата – почти веднага прави връзката баба Неда. - Хич не е добре, искам да кажа – или хората са много лоши, или селото е толкоз бедно, че няма какво да се краде – заявява тя.
- А, защитавай ги ти! Хората по селата наоколо пропищяха. Превзели са ги. Сякаш малко ни крадоха властите, като ни ограбиха първо земята, а после ни се подиграха с тия мижави пенсии, та сега позволяват и тия нехранимайковци да ни крадат и да правят зулуми посред бял ден. Тия маскари, управниците, са зарязали селяните на произвола на съдбата и не им пука как се оправят! Европа иска интеграция, викат! Ама е сбъркана тая интеграция, щом вече българите трябва да се интегрират към циганите... И идиот ще ти каже, че циганин и интеграция няма как да се случи. Някои животни не можеш ги опитоми, само може да ги озаптяваш, с остена – пали се дядо Йордан. Явно темата му е болна, защото това е един от редките случаи, в които взема думата за втори път в една и съща вечер.
- Не може да търпи хрантутници и лентяи – прошепва ми баба Жива. – Едно време, докато още бяха имотни, техните работници много му имаха уважението. Работеше здраво, наедно с тях, ако и да беше невръстен младеж...
Баба Неда не знае какво да отговори или пък не иска да го направи, за да не поощрява дядо Йордан да задълбава разговора в тази тема, и я сменя, като се навежда към масата, където няколко парчета от поредния кулинарен принос на Лиза чакат да им обърнем внимание.
- Какво е туй ма, Лизе?
- Баница с коприва и булгур, бабо Недо – отвръща Лиза.
- Тъй ли? Не съм правила такава – признава баба Неда. – Отде взе рецепта?
- Сестра Серафима ми я каза – отвръща Лиза.
- Ти на нея много да й не хващаш вяра. На мен веднъж ми каза една баница, ама на нищо не приличаше – заявява пренебрежително баба Неда. Двете постоянно се препират, а освен това помежду им има нещо като съперничество коя знае повече рецепти.
- А, аз съм ти виновна! Ти сигурно си забравила да турнеш нещо – не й остава длъжна монахинята.
- А, че да не забравям само аз, ма? Може ти да си забравила да ми кажеш нещо – не се предава баба Неда. Вече е натикала едно парче от баницата в беззъбата си уста и мляскайки силно, в опитите си да дъвче без зъби, се обръща към Лиза: – Браво, Лизе, много е вкусна. Ти ще ми кажеш рецептата, че на Серафима вече не й се връзвам – отново провокира тя монахинята.
Лиза, с типична английска деликатност, влиза в ролята на дипломат и любезно моли сестра Серафима да следи дали няма да пропусне нещо, докато казва рецептата на баба Неда.
На нас с баба Жива също много ни се услажда и решаваме да си направим такава баница на другия ден. Баба казва, че знае как става, но отдавна не се е сещала да я прави.
- И хич ли няма сиренце, яйчице? – пита сега баба Неда.
- А пръжки не щеш ли ма, Недо? – заяжда се сестра Серафима.
- Искам, как да не искам, ама докторът не дава. Няма, вика, да ядеш сланина, бабо Недо! Било вредно за инсулта.
- Че нека си е вредно за инсулта, к`во ти пука на теб за него – обажда се дядо Петко. – Моят внук, Петърчо, алпинистът, като дойде, друго може да не вземе, ама сланинка винаги си иска. „Дядо, вика, горе на високото, ако не е твойта сланина, съм загинал.” Много полезна била, казва.
- Че как тъй? Моят доктор друго рече – чуди се баба Неда.
- Ами ей тъй, на! – казва уверено дядо Петко, а аз си отбелязвам наум да проуча въпроса за сланината.
Думите на внука на дядо Петко ме заинтригуват. Давам си сметка, че когато съм в планината, особено при по-дълъг и труден преход, често ми се прияжда нещо по-мазно и солено. Досега винаги съм си мислила, че ми се яде суджук, но сега осъзнавам, че всъщност съм искала сланина. Ще ми е интересно да разбера научното обяснение.
- Да вземеш да си смениш доктора – препоръчва старецът.
- Ще го сменя – съгласява се баба Неда. - Явно не струва ни като доктор, ни като мъж – заявява тя и отново започва да разказва: – Оня ден отивам и той ми вика: „Айде, бабо Недо, събличай се и лягай на кушетката”. Събличам се аз, лягам, а той: „Що се дърпаш навътре ма, бабо Недо?” „Ами как що бе, докторе – викам му аз, - правя ти място да легнеш.” Ама той не ще, баламурникът...
Избухваме в смях. Историите на баба Неда са някакви оригинални творчески компилации между истина, измислица и вицове, които е прочела. А тя не спира да ги чете. Когато някой тръгне за града, друго може да не поръча, но вестник с вицове – задължително.
- Ама, Недо, и ти си едно дърто пърдало като мен – прави й комплимент дядо Петко.
„Пърдало”, вече знам, в техния речник означава човек, който говори много, предимно глупости.
- Ами тъй де – какво да кажа, че да ви разсмея... То, ако няма глупости, няма смях – доволна е баба Неда, че историите й са ни развеселили.
В този момент Марк отново се включва с въпрос – има втора непозната дума за вечерта:
- А какво означава... бало... баломюрник? – не е запомнил той добре.
- Баламурник – коригира го дядо Петко.
- А сега да ви видя как ще му обяснявате – казва засмяна баба Жива.
- Много лесно, как – отвръща дядо Петко, свива пръстите на ръцете си, като оставя показалеца и средния пръст изпънати нагоре, доближава ги до главата си от двете й страни, имитирайки уши, и започва да реве като магаре. Отново следва смях и когато утихва, Марк казва:
- Аз знам какво е магаре.
- Е, ама то това магаре е в човешки образ – доизяснява дядо Петко.
- Абе какво толкова му обяснявате! – обажда се сестра Серафима. – Марк, нали знаеш какво е глупак?
- Знам – потвърждава Марк.
- Ами баламурник е същото като глупак – заявява монахинята.
- Като Гочо циганина ли? – пита Марк, който е чувал сестра Серафима да го нарича „онзи глупак”.
- Не, Гочо циганинът е глупак, ама не е баламурник. Той е серсемин – отвръща игуменката.
- Какъв? – Погледът на Марк издава безпомощност.
- Серсемин, лош човек. – Дори и дядо Йордан взема участие в трудната задача да бъде разяснен на Марк многопластовия образ на българския глупак. – Комунистите са серсеми – добавя той, за да онагледи.
В това време Лиза е успяла да изпише правилно думата „баламурник”, намерила е обяснение на значението й в интернет на телефона си и се включва в разговора с информацията:
- Баламурник: някой, който не разбира от дадена работа, а в някои случаи изобщо от нищо.
- А, браво, Лизе! – възкликва баба Неда. – Много точно го изтипоса моя доктор! От нищо не разбира горкият – ни от болести, ни от жени. Ще го сменям! – категорично заявява баба Неда и приключила с доктора, се обръща към дядо Петко и Марк. – Петко, Марко, а посвирете малко, бре, за какво само ги носите тия гъдулки.
Двамата музиканти нямат нужда от повторна покана. Веднага вдигат инструментите. Нагласяват ги, споглеждат се, кимват си и засвирват интродукцията на първата песен. Тя винаги е една съща, „за разпяване”, любимата на всички „Рума мома”. В ритъма на Дайчово хоро е, което моментално подгрява аудиторията. Още с първите тактове двете с Лиза се изстрелваме на „хорището” – мястото за играене на хора, в случая свободното пространство от другата страна на печката. Заиграваме с началото на първия куплет: Тръгнала е Рума мома из гора зелена, а след нея Стоян овчар с меден кавал свири... До припева: Руме моме, малка моме, изгорях за тебе, към нас вече са се присъединили – кой за по-дълго, кой за по-кратко, и останалите от „компанията”. Към края на песента на „дансинга” сме отново само двете с Лиза и едва си поемаме дъх – едновременно да пеем и да танцуваме на динамичното северняшко хоро не е най-лесното нещо на света.
На другите явно не им прави впечатление, но мен в началото гледката с подскачащата в черно расо сестра Серафима ме смущава. Макар вече да съм осъзнала, че радостта е същността на християнството, понеже общуването с Бога не може да носи печал, наложеният през вековете негов скръбен образ още ме преследва като призрак, облечен най-често с монашески одежди. Сестра Серафима обаче не е завършила богословски факултет като мен и липсата на академична подготовка сякаш отприщва някаква спонтанност в преживяването на връзката й с Бога. Но макар и без университет, богословски съвсем не е неграмотна. За разлика от мен знае Свещените писания почти наизуст и цитира по памет безпогрешно светите отци. Въпреки че, понеже явно се обърква кой от тях какво точно е казал, за по-лесно е решила проблема генерално и типично в неин стил. Всеки цитат се предхожда от въведението: „Както казва свети Серафим...”. Това, освен срещите й с Богородичка, е друг от нейните емблематични канали за свеждане на волята Божия до съселяните й, които често я питат: „Серафимо, какво казва свети Серафим за...”. И никой не се притеснява от странното съвпадение в имената. Наистина обаче е впечатляващо, че тя винаги намира точен библейски или светоотечески отговор на всеки въпрос, и при това го дава на момента.
Веднъж не се стърпявам и я питам дали на монасите е разрешено да танцуват. „Ба! – отвръща тя. – Ако питаш дядо владика, сигурно ще ти каже, че е непристойно. Аз затова не го питам. Скачам си и си играя пред Господа с кеф, досущ като цар Давид пред ковчега с Божиите заповеди. Нали се сещаш - Втора книга на Царствата, шеста глава, шестнайсети стих”. Не се сещам, но кимам, за да не се изложа, като за пореден път се удивлявам на познаването й на Библията. „Пък и света Богородичка никога не ми се е карала за това. Даже един път ми вика: „Серафимо, искам да ме научиш на „Дайчовото”. Цяла нощ играхме хора с нея”, довършва ме тя.
Музикалната програма трае около половин час. Към осем и половина компанията се разтурва и с ведри подвиквания и пожелания за лека нощ всички поемат към домовете си. На село хората си лягат рано.
Жива вода
На връщане към дома вървим заедно с баба Неда. Тя живее по-надолу от нас, през няколко къщи. Сега обаче, въпреки че краката я болят и още повече – след танците, идва до нас, за да й дам вестниците с вицове, които съм й донесла от града, но съм забравила да занеса в клуба. Не може да трае до сутринта.
Давам й вестниците, изпращам я до портата и влизам в къщата. Дървото, което баба е пъхнала в печката преди да излезем, бавно тлее и ще остави достатъчно жарава за сутринта, когато тя отново ще разпали огъня, преди да отиде да издои овцете. Вратите към „одаите”, където спим, са отворени и уютната топлина ги е изпълнила.
Къщата на баба е с чудесно разположение – както отвън, така и отвътре. Намира се в най-горната част на селото, откъдето се открива живописна панорама към околните хълмове и ливади и към нагънатите дипли на полите на планината, по които погледът може дълго да броди, докато стигне до високите заснежени досред лято върхове. От едната страна на къщата има гора - сцена за концертите на хиляди птици, които се надпяват денем и нощем. Макар да има дървена ограда, баба казва, че е виждала сърни да влизат в двора. И въпреки че не е далече от центъра на селото, където е кметството с „клуба”, смесеният магазин, който отваря за един час сутрин в делнични дни, и кръчмата, опустяла след смъртта на „бай Илия кръчмаря”, къщата на баба Жива е някак уединена, сякаш къта нещо съкровено, което трябва да пази само за себе си и да не се излага на показ пред чужди очи.
Самата къща е на два етажа. Долният, полувкопан етаж е изграден от камък и предназначен за избено помещение. Там се е помещавала и дърводелската работилница на дядо Ангел, мъжа на баба, вече покойник.
До горния, жилищен етаж на къщата, който е изграден от кирпич и има пръстени подове, покрити по-късно с дюшеме, се стига по външна дървена стълба, която извежда на голям чардак. Оттам се влиза в просторна и светла стая, наричана някога, а и сега от баба, „соба”, която служи за дневна и за кухня едновременно. От дясната страна са бюфетът и масата, а печката и мивката са от лявата страна на вратата. Там е и банята – единственото нововъведение в къщата, за което дядо Ангел е приспособил някогашния килер. В по-старо време помещението е имало малка врата – таен изход, от който при нужда, в случай на заплаха, обитателите на къщата са можели да изскочат навън и да избягат в гората зад къщата.
По средата на отсрещната стена има старо огнище, затворено отпред с дървени врати, като на долап. Зад него са двете спални, така че някога, казва ми баба, то е отоплявало не само голямата дневна, но и тях. Казва ми също, че огнището е свято място, където никакви лоши сили не могат да „боравят”. Потвърждава думите на дядо Йордан, че някога първата работа, когато градели нова къща, била да се избере мястото за огнището, което се полагало най-често по средата и всякога „на изток слънце”. При него се изпълнявали най-важните обичаи. Там слагали „бъднякът” на Бъдни вечер, там коледарите хвърляли жито, та да имат реколта нивите, там благославял „полезникът”, когато идвал на Игнажден, там и нея първо завели, като всяка млада булка на сватбата, да разбърка огъня...
В тетрадката си съм записала:
Огнището е символ на живота на дома – то обединява видимите и невидимите му граници, бита и духа. Тоест мястото на огнището е едновременно прагматичен и свещен център на дома. То е онова идеално съсредоточие на живота, което обслужва най-важните битови потребности на човека в този свят, като съхранява огъня, който пречиства, сгрява и храни обитателите на дома. Но заедно с това огнището играе и ролята на „небесна врата”, която отваря дома към Божественото. То е място, през което Бога може да слиза при хората и те да се качват при Него. Свещен отвор, който прави общуването между човека и Бога нормална практика на ежедневието.
В „моята” стая се влиза от лявата страна на огнището, а на баба - отдясно. Под прозореца на другата стена пък има широка, удобна пейка – своеобразен старовремски „диван”, изработен от златните ръце на дядо Ангел. Застлан е с меки китеници, а за удобство на гърба баба е наредила възглавници с тъкани шарени калъфки. Когато пиша, прекарвам дълги часове свита на този диван с тетрадката или лаптопа ми. Често обаче вдигам поглед към прозореца и душата ми тръгва да се разхожда по ливадите и хълмовете, между които е сгушен малкият манастир на сестра Серафима с проблясващия под слънчевите лъчи купол на църквицата и стройната, проточила шия към небето камбанария, от която всяка сутрин върху селото се изсипва радостният звън на камбаната, като благословия за добър ден.
След като изпращам баба Неда, влизам в моята стая и припряно обличам пижамата си. Винаги с нетърпение очаквам този момент от деня, когато съм при баба. Боса притичвам до стаята й за вечерния ни ритуал. Тя вече се е измила, облякла е нощницата си и ме чака. Бялата й коса, прибрана през деня под забрадка, сега се спуска свободно по раменете й и в полумрака на слабо осветената стая сякаш свети. Каквато е дребничка, застанала с вдигнати към иконата над леглото й очи, прилича на момиченце в очакване на чудо. Заставам до нея, прекръстваме се и тя казва молитвата:
Господи, Боже наш, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших тоя ден с думи, дело и помисъл. Дарувай ми мирен и спокоен сън. Прати Твоя Ангел-пазител и моя Ангел да ме закриля и пази от всяко зло, та като стана от леглото си, пак да върша Твоята воля. Амин!
„Моя Ангел” в молитвата е добавка на баба и тя твърди, че дядо Ангел винаги идва – усещала присъствието му.
После баба се настанява в леглото, повдигнала горната част на тялото си на възглавницата, а аз сядам в долния му край, увита с вълненото одеяло, което тя е изплела, и я моля:
- Бабо, разкажи ми спомен.
- Че какво да ти разкажа, чедо – казва първо тя, но знам, че й е приятно, дето я питам. После понякога добавя: „Ами то, живот като живот...”, преди да продължи с някоя история, звучаща като приказка. Нейният „живот като живот”, мисля си, има съвсем различен смисъл от този, на който сме привикнали днес– рационално-материален, изпразнен от вълшебство. Живот, в който светът е просто сбор от запаси за консумация, а не магическа реалност за преживяване.
- Да ти разкажа за Василкиния извор, горе при бука, отдето си наливаме вода, искаш ли? – пита тя и бързината, с която идва предложението й, я издава, че се е подготвила. Усмихвам се в тъмното – драго ми е, че и за баба Жива тези моменти са толкова специални, колкото и за мен...
Книгата е налична по книжарниците в цялата страна. Може да бъде закупена и онлайн с 20 % отстъпка от сайта на ИК"Хермес" тук: http://hermesbooks.com/
