България е тъканта на тялото и душата ми
(Интервю с Ивинела Самуилова)
 |
| Авторката в двора на любимия си Новоселски манастир в гр. Априлци |
- Има две неща, за които съм изключително благодарна, че са ми се случили, без аз да имам заслуга. Едното е, че съм православна християнка, а другото – че съм българка. И за мен първото някак е обусловено от второто. България е тъканта на тялото и душата ми.
Как се роди идеята за тази книга?
- Идеята е на доста години вече. Всъщност това е идеята ми за книга още от времето, когато само мечтаех да пиша. Мислех да разкажа спомените на баба ми Иванка, на която съм кръстена. Удивителна жена, с живот, наистина достоен за роман. „Бабо, разкажи ми спомен“ са всъщност думите, които като малка отправях към нея вечер в тъмното. Не исках приказки – исках да слушам нейните спомени от „едно време“. Бяха толкова вълнуващи, истински, колоритни... За съжаление, нищо не записах и почти всичко съм забравила. Усещането обаче остана много живо в мен. То ме водеше, докато писах тази книга. И мисля, че моментът, в който тя се появява, е възможно най-подходящият. Защото, от една страна, аз трябваше да „порасна“ за тази книга и защото, струва ми се, тя е в унисон с една всеобща съпротива срещу антинационалните тенденции в местната и международната политика, което пък поражда копнеж по родното, желание за завръщане към корените, към българското.
Героите в „Бабо, разкажи ми спомен“ са изключително колоритни, а разказът – много автентичен. Трудно е да се повярва, че персонажите ти наистина нямат реален прототип, а самата ти никога не си живяла на село?
 |
| Щастлива, в махала Небесна |
Това е първият ти роман, в който говориш от първо лице. Защо избра тази форма?
- Защото тази книга ми е изключително скъпа по един много личен начин и ми се искаше читателите ми да я четат със същото усещане – преживявайки я възможно най-лично, отъждествявайки се най-пълно с разказвача. Защото това е разказ за всеки един от нас – за най-съкровеното, за най-доброто, най-стойностното, най-непреходното, най-ценното, което всеки, имал привилегията да бъде роден на тази свещена българска земя, с нейната уникална култура и духовност, носи в гените си.
Кое е най-интересното, свързано с българската традиционна култура, което научи, докато събираше информация за тази книга? Има ли нещо, което те изненада?
- До каквото и да се докоснем в българската традиционна култура, е удивително, а дълбочината е смайваща. Докато проучвах различни източници – независимо дали става въпрос за етнографски извори или за живи разкази на хора, – ме поразяваше именно това разбиране, усещане и преживяване на живота като магия, като пълнокръвно и пълноценно живеене в една непостижима днес дълбочина. Цялата обредност – от ежедневните ритуали на битието до празниците, е насочена към изразяване на радостта, че си жив. Животът на българите е благопожелание и благодарност за чудото на съществуването, съучастие в магията на този чуден и добър свят и това е отразено във всички аспекти на живота му – в начина, по който е градил дома си, в символите върху дрехите му, в ритуалите за най-важните събития като раждането, сватбата и смъртта, в цялата празнична обредност, в отношението му към земята, в единението с природата, в песните и хорàта му... Цялата реалност за българина е свещено пространство, в което човек е сътворец на Бога, пропит с радостното усещане за живота като празнично събитие. За мен беше изумително да науча, че в шевиците и килимите ни, както и в мартеницата, се крият символи на седем хилядолетия отпреди Христа, предаващи послание за връзката между човека и Бога. Връзка, която днес е жизненоважно да възобновим, за да възстановим изгубената хармония между земния живот и божественото. Всеки човек е отговорен за добруването на целия свят. Никой не спасява само себе си, а приближавайки се до Бога, повлича нагоре и цялото мироздание. И това, макар да е мироглед на седем хилядолетия, звучи много по-християнски от много попски философии, които ще чуете днес. Твърдя го като богослов.
Това е много интересно – богослов да пише за фолклор. Християнството и „бабините деветини“ не си ли противоречат?
- Християнството към днешна дата е пълно с негови собствени „бабини деветини“. Фолклорът, разбира се, също е пълен с тях. Човекът е майстор да ги създава – да превръща вярата в суеверие и религията – в религиозност. Аз обаче съм се опитала да избягам от това, като извлека от стария мироглед онова, което е същественото и за християнството – живата връзка с Бога. Християнството е стъпило върху богопознанието, богомислието и богопреживяването, което древните хора вече са имали. Това, че са познавали Бога като „езичници“, е по-малко страшно от положението днес. Ако Христос беше дошъл днес, нямаше да има върху какво да „стъпи“. Защото днешният свят е богоотсъпник и богомразец. Основно в християнството е вярата във вечността, която още приживе е реалност за обикналите Бога. За траките, чиято култура сме наследили, вечността също е безспорна реалност. Бях чела някъде, че те не са имали дума за смърт. Не съм проверявала дали е вярно – тракийските гробници показват, че са имали погребални обичаи. Но от това, до което се докоснах, у мен остава впечатлението, че те са празнували смъртта като преход към вечния живот с Бога. Така е и в християнството. Затова от християнството назад, докъдето може да се проследи – а това са няколко хилядолетия, – ние виждаме, че културата по нашите земи е била култура на живота. Отхвърлила Бога, днешната култура е култура на смъртта. Предците ни са празнували радостта от живота, който е вечен. Хората днес са парализирани от страха, че ще умрат, а с това за тях всичко свършва. Така не може да се живее, а камо ли да се живее с радост.
 |
| Авторката разговаря с 86 годишната баба Данка за вярата и за живота |
Има ли противопоставяне между града и селото в книгата ти, или става въпрос за нещо друго?
- Не противопоставям града и селото, а два светогледа – днешния профанизиран, безкрайно усложнен от всякакви теории за живота, зависим от фалшиви идеали и съблазнен от прастарите дяволски лъжи за успех, пари и слава и някогашния, характеризиран от стремежа към святост, свободен и простичък, защото е разпознавал истината. Има обаче негодувание към начина, по който бе унищожено и продължава да бъде унищожавано българското село. Съвременният градски начин на живот с неговите космополитни нагласи е антипод на традиционната култура. Традиция означава нещо, което е от изключително значение за съхраняването на една нация, да продължава да бъде предавано между поколенията, за да бъде съхранена нацията. Най-вече нейните нравствени ценности, опит и духовна култура. За мен унищожаването на селото е равнозначно на предумишлено убийство на националното самосъзнание, на духовната памет, на поминъка, на националната и лична идентичност на всеки българин. Прекъсването на връзката едновременно със земята, с традициите, с Бога и между поколенията е най-страшното преднамерено престъпление срещу българското. Между впрочем думата „град“ означава и „градушка“. Образно казано, на това приличаме днес – на убити от градушка сочни селски български домати. По принцип с уникален, неповторим вкус, само дето след градушката не стават за нищо. „Село“ пък означава и „остров“ на един от славянските езици. И наистина – сякаш само на тези почти обезлюдени към днешна дата островчета на оцеляла българщина можем да се докоснем до онова, което сме били и което си струва да бъдем. Градът подменя автентичното живеене с правила за живот, които са все по-универсални и поради това – античовешки, защото ни обезличават като отделни личности и като нация със своята глобалност, униформеност и мултикултурност.
Затова ли е двузначността на името на махала Небесна?
- Да. Името на мястото, където се случва разказът ми, дойде като прозрение. Махала Небесна не е само израз на някаква романтична носталгия по старото време. Тя е също и махала Не-бесна – място, на което бесовете на съвремието не виреят.
Народните песни са един от начините за общуване между героите от махала Небесна. Защо заемат такова важно място в книгата ти? И има ли музикалният фолклор някакво по-специално значение за теб?
- Народните ни песни са народен летопис. Те са удивителен източник на информация, съкровищница за съхраняване и опознаване на националната ни идентичност. В тях има всичко – и бита, и емоцията, и историята, и труда, и природата... Живият живот е отразен такъв, какъвто е бил, и най-важното – възпят във всички негови проявления – и в доброто, и в лошото, и в красивото, и в грозното. Тук са и радостите, и скърбите, и паденията човешки, и величието, и разкаянието, и благодарността, и благопожеланието – неподправен живот, без фалш, в цялата му пълнота. Заради всичко това музикалният фолклор има специално значение за мен, но аз съм особено благодарна на баща ми, който откри за мен тази магия и като звучене. Той е ръководител на няколко фолклорни формации в нашия край, а покрай неговата работа аз научих много за народната музика, за уникалните й ритми, за великите ни композитори, превърнали много от автентичните ни народни песни в световноизвестни музикални шедьоври.
Малцина знаят, че ти имаш фондация, чиято основна дейност е съхраняването и популяризирането на българския музикален фолклор. Кажи ни повече за тази твоя дейност.
 |
| Ивинела Самуилова и Веско Самуилов обучават английски хор в българско народно пеене |
А кое е твоето любимо хоро?
- Дайчовото, както читателите ми вече знаят. Присъства във всичките ми книги. Пускам го на джиесема си и го играя навсякъде – у нас и в чужбина, по улици, по ливади, по селски хорища, като уча на него всеки, който се случи около мен. Последно вчера го показвах на едно шестгодишно момиченце в село Добралък.
 |
| Ивинела води Дайчовото хоро на мегдана в село Лилково |
Баба Жива, главният образ в книгата ти, си почива, като плете или шие, а как си почива Ивинела Самуилова? Приготвяш ли вкъщи някои от споделените в книгата ти стари рецепти?
- Почивам си сред природата, в планината или докато обикалям по селата. Заканила съм се обаче някой ден да се науча да плета чорапи на 5 куки – „петокукото“, както му викаше прабаба ми. И да тъка. Една баба ми подари стан. Що се отнася до рецептите – все още предстои да пробвам някои от тях. Затова ще се радвам, ако по-смелите кулинари сред читателите ми споделят резултата, ако решат да приготвят някоя от предложените рецепти. И моля, ако ви се получи триеницата, непременно ми заделете една купичка.
Коя от „неучените мъдрости“ на баба Жива ти лично харесваш най-много?
- „Ако има закач, има и откач“. Тоест, ако сме се „закачили“ за този начин на живот, който отнема радостта и автентичността от живота ни, винаги има начин да се „откачим“ и да преоткрием магията на съществуването.
Наистина ли тази чудна баба Жива не съществува?
- Съществува, разбира се, макар в книгата образът й да е алегоричен. Както анонимната ми главна героиня е събирателен образ на всички нас, съвременните българи, наследили даром тази уникална българска култура, така баба Жива е събирателен образ на онази любима баба, която повечето от нас са имали – независимо дали на село или в града. Тя е жива в сърцата ни и ние се надяваме някога да бъдем като нея, да означаваме същото за нашите внуци. Но за това е нужно да запазим жива именно тази приемственост на непреходното родно в най-съкровената му същност. Баба Жива е всяка българска баба, тя е своеобразен образ на българщината. И докога ще остане жива, зависи от всеки един от нас, от това дали и как съхраняваме българското...
 |
| Кадър от чудното село Хвърчил, където живее само един човек, българин, оцеляващ въпреки държавата, сам сред набезите на вълци и цигани... |
